Свободата е исконно право на всеки човек. За нея той мечтае и воюва цял живот. И е така, защото с несвободата е закърмен още от люлката. Как по друг начин, освен отнемане на свободата на детето да заплаче, като му се пъхне биберона в устата, можем да наречем поведението на родителите му. В последствие това правило е известно като, „да му затворим устата”, в днешно време – я с пари, я с някой тлъстичек държавен пост, я с някоя и друга материална облага. Отнемането на свободата на младия човек продължава и в училището: задължението да учи това, което не му е по сърце, да не говори в час, да не лудува в училището, да не се бие с другарчетата и т.н. Преди не много години това се координираше от учителите с помощта на пръчката. Пръчката като власт я има и при диригентите, която се нарича „диригентска палка”. С нея той предупреждава и изисква от музикантите да свирят точно това, което им зададено с партитурата, а не като волеизлияние на свободата за музикантската му душа. Аналогията с „партитурата” на живота е просто съвпадение. В последните години носителите на силата се олицетворяват с бухалката. Със същия предмет на дейност, както при предишните две „пръчки”. За властимащите „бухалките” са законите, богатството и медиите. И така цял живот човек се бори за своята свобода: да прави каквото му се прави, да ходи където му се ходи, да се храни с каквото му се яде, да чете и учи каквото му е по сърце. Ако може да си го позволи. Освен всичко друго свободата изисква от индивида да не пречи на другите индивиди да проявяват своето виждане за свобода. Без анархия, наречена още слободия. И никога да не забравя, че над всички, във всеки момент е Закона – разбирай като пръчка, палка, тояга и бухалка. С него трябва да се съобразяват всички, макар вече да не е свобода в истинския смисъл на тази дума. Единствено свободен в днешно време е човек, когато трябва да избира между живота и смъртта, между родина и чужбина, между кражбата, просията или … не бързайте да казвате „труда”, защото той е гарантиран единствено по Конституция. В реалния живот такова право почти не съществува, защото за много хора няма къде да го осъществяват. Правата и свободите на гражданите са описани надлежно в основния ни закон – Конституцията. В „живия живот” повечето от тях са химера за не малка част от хората. И когато излезеш на улицата и дадеш воля на свободното волеизлияние, ти се струпват куп проблеми, нежелателни и дори тежки последици. Човек се свива в черупката си, търси и осъществява своята „малка правда” и свободата в семейството. Свободен е да псува от сутрин до вечер, да ненавижда управници и техните лакеи. Да крещи пред телевизора. Да прави каквото му се прави, ако не е изправен пред голямата дилема за оцеляването – неговото и това на семейството. Свободата, Санчо, свободата!