Темата е пряко свързанa, с предишните две теми тук, както и с древнобългарската митология за която има отделна тематична поредица в блога: blog.bg/theme.php
Има пряка връзка и с българската народна култура и историята.

„По песните и по някои народни приказки забелязва са едно влияние в митологическите понятия за змеевете с онези за слънцето. Змеевете са представят не само сиятелни и блестящи, което е символ на слънцето, но йоще и в свойствата и в отношенията им с человеците са вижда някое сходство с онова на слънцето по предания спазени в някои стари песни за него. Това, що отдават днес на змеевете, че либят женските и ги похищават, това са вижда да са е отдавало някога и на слънцето, както потвърдяват това някои стари песни; доказателство на това имаме йоще и в песните, в които непременно среща са слънце вместо змей и змей вместо слънце.”

Петко р. Славейков



Сега аз отивам да си потърся змейски камък за мъдрост и щастие! А вие бъдете здрави и мислете за детските книги!

Весела Фламбурари
trubadurs.com/2015/03/31/vesela-flamburari-prikazni-syshtestva-zmej-i-drakon-150331/


В древнобългарската тенгрианска религиозна митология два от най-важните алпи(духове, ангели, диви) приемали облика на дракон, змей...
"...Мардукан( Нардуган) - алп на светлината, син на Мара и Туран. Приемал облика на дракон, гарван. Други български названия на този алп - Карга, Симбир(Сембер), Кунгош, Атряч( дракон с конска глава и змийска опашка), Леуген( змиевиден дрякон). .."
И другия, който е най-почитан на юг, в това число при траките:
"... Самар(Чумар) - алп на тревоядните животни, приплода , реколтата и изобилието, син на Мара и Туран. Приемал облик на дракон, елен, лос), кон, бик, овен,козел. Често го изобразявали във вид на конник-богатир или на прекрасен юноша с плитки(симвлизиращи класовете и силата на изобилието) и цвете в ръка(цветето също е символ на изобилието). В българското изкуство бил символ на покорността към волята на Тангра. Други български названия на този алп - Барадж( дракон във вид на крилат змей), Елбеген (многоглав дракон с главна орлова глава и змийска опашка), Тюрк( Великия бик), Алабуга(Петнист бик), Олкер(Петнист бик), Сабан(Пастир), Болан Худжа( Стопанин на елените), Гюлджимеш ( Цветущо - плодоносен)( Джимчачак( Цветущо-плодоносен), Субаш и др. .."
От тук: atil.blog.bg/history/2012/01/15/drevnite-bylgarski-nacionalni-praznici-i-mitologiiata-tangra.883333

По-нататък давам пак една разработка на Емил Коларов, тъй като вижданията ми и по този въпрос, почти напълно съвпадат с неговите. А след това ще дам и няколко линка пак по тази тема от други автори-фолклористи.



Втори пръстен от столицата на Волжка България с аналогиии от Дунавска България. Дракона - Барадж при тях, тук е популярен като змей, ламя, Хала. Също дух от 33 - те съставляващи Тенгрианския пантеон!

atil.blog.bg/history/2011/06/23/dokoga-li-shte-prodyljat-uprajneniiata-vyrhu-rodnata-istorii.770488


.....................................
Змейове и хали (аждерки) в българския фолклор
Емил Коларов


(Два пасажа от полския автор Александър Гейщор - „Митология на славяните”, прев. Катя Михова, София, 1986; с. 254-246) „Значителна част от митовете, свързани с въздуха, са пренесени във фолклора, а при южните славяни някои митове до неотдавна са изисквали дори обреди. Споменатите вече страшни летящи смокове са променили някогашното си славянско название – „змей” (което в Полша се отнася за съществото, борещо се със смоковете) в местни названия като например балканското „аждаха” – персийска заемка през турски, и „хала” (също „ала”). Те живеят в буреносните облаци или в езерата, надапат добитъка и дори хората, отвличат ги във вихър, заплашват да погълнат слънцето. Полските и словашките гурали ги затварят – като змии – в пещери и блата; зли магьосници ги пускат навън и тогава може да се види как от облаците висят опашките им – те са опасни за дърветата и къщите. Смоковете не приличат на хора , напротив - разпространено е вярването, че те произлизат от прастари змейове, на чиито туловища са порасли крака с нокти и огромни крила.” (...)  ------------------------------------------------------------------------------------

[Коментар: Халите или аждерките от балканската митология съответствуват на вихрушките-смерчове, чиито “опашки” висят от облаците, вдигат покриви, изтръгват дървета, събарят къщи и пр. (“аждерката”, впрочем, не е заимствувана през турски, а присъствува като демонично същество -“аждаха”  от перс. Аждахак - още в тенгрианската митология и епос).  Те не заместват “змея”, както пише авторът, а всъщност представляват напълно различни същества - враждебни стихии, правилно отъждествени с древно-славянските “смокове”, докато “змеят” се осмисля като положителен антропоморфен герой, който се бори срещу тях - и то най-вече в България, както става ясно от следващия пасаж.] ------------------------------------------------------------------------------------

  „ Но в облаците живеят и хора-демони. Това са „chmurnicy”, „oblocznicy” или „planetnicy”, както ги наричат в Южна Полша и Украйна (украинският планiтнiк). Последното название произлиза от „планета” със значение „облак” – чужда заемка на неизвестна възраст; в полските средновековни текстове е познато само астрономическото значение. Поверията, свързани с тези митологични същества имат два варианта. В Малополша за тях се говори като за живи хора – млади и красиви, които преди бурята влизат в облака и го направляват. Или, както е на Балканите – това са духове на живи хора, мъдри и добри, юнаци, понякога дори момичета, които летят насън „като ветрове” и се борят с чуждите духове, за да прогонят градушката или да докарат плодоносен дъжд.
(...)
В пограничните територии на България и Югославия се среща „змай” или „змей”. Това е човек, който се ражда с малки крила под мишниците и когато се заоблачи, потъва в дълбок сън, а душата му се отправя на бой с такива страшилища като аждерите и халите; змейове могат да бъдат деца, а дори птици и животни.  Тези битки между добри и зли духове имат съответствие в един осетински мит, според който в ежегодната война на духовете, предвождани от божества, взимат участие душите на спящите знахари и гадатели, които насън възсядат коне, дори пейки и метли, за да се сражават с духовете на Кабарда за плодородие в Осетия.”  ------------------------------------------------------------------------------------[Коментар: т.е. другото място, където е съхранен подобен мит, освен Балканите, е Кавказ - при осетините-алани, което показва, че мотивът е скито-сарматски, а не славянски по произход.]

------------------------------------------------------------------------------------
„... Други митически същества са змейовете. Вярванията за змея започват да отпадат от средата на XIX до края на XIX в., като сфера на неговото битуване остава единствено българското народно поетично творчество."
(Георгиева, 1983, 79 и сл.)  

"...Външният образ на змея напомня змия, човек и птица. Змеят има крила, крака и опашка. Владее вихрушки, управлява гръмотевици, прави облаци и т. н. В народните песни е отразен образът на змей-змия, по-точно на митологизираната змия. Обикновено тя е многоглава и многоопашата, което е хиперболизация на нейната сила (Георгиева, 1983, 80).   Според българските народни представи змеят е добро и благоразположено към човека същество. То е стопан на землището на селото и го пази от лами, хали и другоселски змейове, от градушки и други бедствия. Където има змей, има и плодородие, защото змеят прогонва градоносните облаци. Щом се зададе черен облак, който носи порой и град и се предвожда от хала, змейовете на синорите излизат в бой с тях.   Според представи, широко застъпени в народното песенно творчество, змеят може да се влюбва в обикновена девойка или жена, а съответно змеицата в младеж. Раздялата на мома от змея, който я люби, и на момък от змеица може да стане само ако се знаят билки разделни, от които да се направи отвара и се полее с нея девойката, любена от змея. Обикновено любените от змея не живеят дълго. Самият народ означава змейната любов като болест. Любените от змей имат слухови и зрителни халюцинации, бълнуват. Ако не се прокуди змеят, раждат се деца с крилца под мишниците, но те скоро умират.
(Богданова, 1974).” (с. 202).  

„ ... Към образа на змейовете трябва да се прибавят образите на ламята и халата. Ламята е представяна като грамадно влечуго с остроноктести крака и кучешка глава или глави с остри зъби. Устата ? е толкова широка, че може да глътне цял човек или животно. Има големи ципести крила. Тялото ? е покрито с жълти люспи. Чести са образите с три или девет еднакви глави. Тя живее в пусти гори, спира водите на кладенци и реки и иска жертви, за да ги пусне отново. На борба с нея излизат обаче юнаци, които я побеждават — св. Георги, Крали Марко, Бранко юнак, Храбрю юнак.   Халата българският народ си представял като гъста мъгла над полето, която поврежда плодородието. Според друга представа тя е като черен облак, който излива от опашката си дъжд, отвличащ всичко на земята.”

(с. 203).   (Н. Колев, „Българска етнография”, София, 1987; с. 202 - 203. Цитирани трудове: БОГДАНОВА, 1974. Л. Богданова, А. Богданова. Любени от змей — душевно болни. — ИЕИМ, 14, 1974, 239—260.  ГЕОРГИЕВА, 1983. Б. Георгиева. Двор и стопански постройки. Типове жилища. — В: Етнография на България, т. 2, 1983, 188—211. ) 

------------------------------------------------------------------------------------   Змей, змев, аждер, аждарка, юнак (Сакар), шаркан (българите в Банат), змеица, змейкиня – митично същество, което заема едно от главните места в митологията още от времето на славянското езичество.
(...)
Българските народни песни го описват като хибридно същество – „от кръста нагоре красив момък, от кръста надолу шарен смок”.   Представите за змея са свързани непосредствено с народната метеорология. Небесните атмосферни процеси и явления се дължат на змейове и хали, които водят вечна битка помежду си. Гръмотевиците и светкавиците представляват крилати огнени змейове. Градушката и облаците, които я водят, също са змейове.
(...)
Бурята и проливните дъждове са дело на добри и лоши змейове, които се бият в небесата. Победените змейове падат на земята в облика на хора или големи змии. Ако стопаните ги хранят с мляко в продължение на 40 дни, те отново се вдигат в небето. Нивата, където е паднал змей, става много плодородна. Тази представа е свързана с вярата в добрия змей, който изпълнява ролята на митичен стопан на селището.
(...)  Змеят живее във високопланински пещери, където пази ветровете и дъждовете. Напролет слиза от височините, изкъпва се в реките и сменя люспите си. Повсеместна е вярата, че тези люспи са особено лековити. Прелита над села и каца на клоните на стари дървета, наричани „змейчови”. Превръща се в животно, в огън, в златен наниз, перо или във въглен. Ако някоя девойка намери такъв наниз или въглен, змеят се влюбва в нея и тя трудно може да се раздели от него. Любените от змей жени се наричат „змейчеви”. Те имат бледи и измъчени лица, странят от останалите хора и се възприемат от народа като душевно болни. Според поверието всяка вечер при тях идва змеят. Той влиза през комина и остава при своята любима до първи петли. През деня придобива облика на красив и снажен момък с руси коси и стройно тяло. От тяхната връзка се раждат деца-змейчета (витяци, юнаци) с крилца под мишниците. Те са надарени с необикновена физическа красота и сила. При раждането на такова дете девет стари жени (или девойки) се събират за една нощ и мълчешком изпридат прежда, изтъкават платно и ушиват от него ризка за новороденото. След като му я облекат, вярват, че то получава такава мощ, че може да убие халата (ламята)”.(...) 



За да бъдат предпазени момите от любовта на змея, се спазват следните забрани: когато гърми и се святка, те не излизат на двора; не пият от вода, която е стояла непокрита под гръмотевиците; задължително участвуват в пролетните момински обичаи лазаруване, кумичене, Буенец и Мара Лишанка, както и в ритуалното месене на глина за направата на подница в деня на св. Еремия (според народното схващане змеят побеждава халата с парче от счупена подница). Момите носят в дрехите си скрито „змейово око” – камък, който се забива в земята при падане на гръм”. В Сакар змеят се умилостивява по обреден начин. Три вдовици замесват тесто и изпичат три кравайчета. Докато вършат това, те са съблечени голи и спазват ритуално мълчание. На следващия ден след залез слънце оставят кравайчетата, които са намазани с мед, под някое „змейчово дърво”. В корена на дървото колят черна кокошка. Жертвоприношението е за змея, който трябва да предпази селището от природни стихии и болести”.  (Р. Попов, А. Стойнев – s.v. „Змей” // „БЪЛГАРСКА МИТОЛОГИЯ. Енциклопедичен речник”, София, 1994, с. 148-150).    ------------------------------------------------------------------------------------     ХАЛИ И ЗМЕЕВЕ (народни вярвания)   (по Александър Спасов, „Пирински легенди”, София, 1937; с. 12)

Халата имала голяма змийска глава с остри големи зъби, четири крака с остри и яки нокти. Имала и опашка, която свършвала с голям рог. Цялото тяло на халата било покрито с алено-червени люспи като на риба.   Халата била страшна. Нея човек не можел да я убие. Само змеевете могли да я убият. Халата живеела в непрестъпните пещери и дупки в планината.   Змеевете били с човешки образи. Отличавали се от хората по това, че имали под мишниците си златни крилца, с които хвъркали. Те били много силни. С едно духване могли да изкоренят и най-голямото дърво.   Змеевете не правили пакости на хората, те убивали халите, които правели големи пакости.  Змеевете живеели в пещери по високите върхове на планините. Те си имали жени – змеици и деца змейчета. Змейчетата имали също малки златни крилца под мишниците си.   Едно време змеевете ходели открито по земята и вършели много юнашки подвизи. Но откогато излязла пушката, те се скрили из пещерите и усоите.   Когато лятно време задуха изведнъж силен вятър, който изкоренява дърветата, занася ги по вишето небе, дига снопите от нивите, събаря покривите на плевни и къщи, това, казват хората, халата го прави разсърдена.   Щом видят змеевете халата, захващат лют бой с нея, святкат, гърмят и мятат огнени стрели след нея, догдето я убият.         Край


П.П. Остава да добавим, че в древнобългарския календар змията също присъства а нейния месец се брои за благополучен.



И линковете към други публикации по темата:

1.) из "Народна вяра и религиозни народни обичаи", Д. Маринов, 1994, БАН.
Змейове, змеици: www.bulgarian-folklore.com/articles.php

2.) Змейове, лами и хали :  bnr.bg/radiobulgaria/post/100236416/zmeiove-lami-i-hali

3.) Тук попаднах на много добро изследване! Сабазий си е алп Сабан от древнобългарската тенгрианска религиозна митология. Именно той бил най-почитаният Дух(алп, див) на юг. Още от Ранношумерската обширна империя основана от древните булгари. Изобразявали го като бик или като младеж с цвете - Гюлджимеш.



Дъщерните култури на древното Тенгрианство обаче лека-полека минават към идолопокронничеството и обожествяват различни духове, като считали, че те са именно техните покровители. Така се случва и със Сабазий.
Колкото до "дракото" на даките, него го има и при траките и при аланите и при сарматите е проформа на древното знаме "булгар" - вълча глава. От което дошъл и най-древния етноним в Европа - булгар, българ.: 
bibliothecamagicka.blogspot.bg/2016/02/blog-post.html

 

От миналата тема стана въпрос за колобъра и смока. Цветелин Степанов в "Средновековните българи" пише, че qolabur в севернотюркски диалектни форми означава - пътеводител, водач, а също и съществуването на подобен тракийски термин, който означава вид военен танц.

От този ред ще е. Тълкувaниятa водят към едно и също. И по слaвянски дa го тълкувaме пaк към същото отивa - коло- кръг, бер - бъркaм, берa, вземaм. "Бер" ознaчaвaло и лък при бългaрите.
Основния инструмент нa жреците е бил Шaмaническото колело.
Нaвързaни сa нещaтa. Ще е било и духовнa титлa, дaвaнa и нa военни и aдминистрaтивни лицa. Нещо кaто военните свещеници или политкомисaрите, военните лекaри, психолозите и т.н.